Гол залез

Навежда се денят,
уморено
молещ за целувка на забрава,
та с нощта да се сменят,
приют за чуждата наслада.

По асфалта боси не вървим,
за да посрещнем изнудена от нас любов.
Каква ти голота, каква ти
честност в този синкав час,
нима насила за целувка сме склонили слънцето да гасне,
тръпнещо на хоризнота?

Естествено е, казваме
и продължаваме напред
към снощните си силуети,
изгубени в крайречните
вълнения...

 естествено би
трябвало да е...

Обезцветени в мрака ний вървим
и яростно изливаме извора
на своята проказа, на болестта,
която стелим по паважа в час
среднощен и невинен...
Омразата разпръскваме в невинните и тъмни багри на
Нощта - удобно крием я,
неизвестена на света.
Омраза страшна, пропила през
ресниците на вечерта,
пареща очаква сутринта.

Насладата е кратка, в миг
смел, стремеж към красота,
но винаги се стяга някъде
по изгрев,
жлъчката на съвестта,
похабена скитница в рамката
на младостта.

И нивга няма боси да проходим
по асфалта сив в часа на
любовта.
Твърде дълго помни се
отсъства ли нощта ... Твърде дълго помни се ... Отсъствие на деня. Човешка
максима е изборът на мрак и
светлина, сътворена сал от нечия уста.

Избирам бося да обходя
истинския път -
път на вечността...
Затуй отново подклаждам
трепетен, гаснещия огън на деня
да прелее в пурпур мрачен,
спътник на самотника с
тежест, виснала на съвестта...
Наблюдавам хоризонта,
очаквайки разплата с болестта.
Обточена съм в нея,
привидно неразумна голота...

Мина Константинова