Понякога лежа в леглото си
и през мъглите нощем
тягостно ръце провирам.
Понякога улавям образ тъй прекрасен,
на теб приличен е и твърде странен -
усмихва се и пита ме единствено
с очи:
 Защо мълчиш, кажи?

Понякога лежа в леглото си,  алени отново мъглите са нощес, заплаквам и забравям;
умишлено отпускам, пробвам и оставям го, изпускам...
Изпускам образа ти да си иде. Да се прибере и да намери дом. За какво е този стон... Нали ще стигне твоите клепачи,
устните ти и диханието...
Нали живеем в град, където алени са нощите, в които сънища
се разпрашават

Понякога лежа на сутринта и гледам сивото небе отгоре.
В съня си помня милиони "МОЖЕ", но уви - не ще да са били.
Мъглата през ноември тази нощ е закъсняла... Както всяка друга,
и тази вечер посланието не ще да е предала.
Телефонът ми седи пред мен и чака твоята вибрация.
Разпрашавам се в сивото небе,
на ноември в утринта.


Понякога дори лежа в леглото и гледам себе си отгоре.



Мина Константинова