Любовно писмо: Кало и наредби на Вселената

   Скъпи Кало,

    Пиша ти това писмо с една цел - да споделя с теб история, която не мога да разкажа от доста време.

   Понеже разбираш звездите по-добре от всеки друг, ще ти опиша всичко, което премълчавах за себе си, чрез тях.

   Аз бях Земята в самото начало. Дойдох в този град, в този свят и бях една средностатистическа, с нищо неотличаваща се Земя.  Всички наоколо ми се виждаха като досадни астероиди, които летят наляво-надясно и нямат никакъв смисъл освен да всяват паника. Усещах, че съм сама. Още не бях срещнала Венера и Меркурий, нямаше как да споделя с тях това, което усещах и мислех.

    Един ден се появи Марс. Ей така от нищото. Бам. Марс беше по-голям от мен, по-сигурен и някак изглеждаше мил под всичкото това войнствено червеникаво. Започнах да го наблюдавам. Беше доста далече, но все пак близо. Можех да наблюдавам Марс през цялото време, можех да му се усмихвам и мръщя. Толкова близо беше.

    Сърцевината на Марс, обаче, беше недостижима. Намираше се твърде далеч, светлинни години ни деляха. А бяхме толкова близо с тази силна, красива планета. Марс не мислеше така. На всяка усмивка той отвръщаше с ясна представа, че не иска да се бори срещу гравитацията. Спрях да се усмихвам.

    Поне сега беше ясно.

    Прекарвах твърде много дни и нощи, въртейки се бързо. Хората в мен изпращаха и посрещаха нощта и деня толкова напрегнато и забързано, че се объркаха. Почнаха и да измират. Или да мутират, не знам, не ги наблюдавам често напоследък. По едно време престанах да се въртя.

     Изведнъж се оказа, че Венера и Меркурий, които бяха видели всичко, имаха право - аз не бях Земята. Аз бях нечия Луна. Изненада. Поздравления. Защо?!

    Един следобед установих, че наистина е така. Ти каза нещо за подарък от сърце. Разбрах, че ти не мислиш твоето ядро за недостижимо и толкова далечно от моето. Даже напротив. Ти беше Земята, а аз - твоята Луна. Изведнъж хората като че станаха твърде далечни, само гледаха какво правя, а аз гледах теб. Въртях се около теб. Още го правя.

   Харесва ми, че ти се центърът на орбитата ми. Единственият човек, около когото бих искала да описвам траекторията си, си ти. Това е истината. Ти ми помагаш да разбера коя планета съм. Когато сме аз и ти, всичко е наред. Няма Марс. Няма Слънце, нито Сатурн, Уран, Юпитер. Никой. Няма го Плутон. Няма ги дори Венера и Меркурий.

   Само ти и аз. Ти си центърът на моята сбъркана, изпълнена със самотни планети и астероиди Вселена.

   Най-красиво е, когато ми помогаш да видя съзвездията. В тези часове, ти ме подкрепяш да стана повече мен, а ти самият оставаш някъде зад гърба ми и просто солидно си стоиш там, преспокоен, че виждаш звездите. А може би и мен...

    Е, това е, Кало. Това е историята, която не знаеш. Надявам се, че няма да отбегнеш моето присъствие сега. Но не мога да се сърдя - ние сме само приятели днес. Помня.

   И все пак... Виждаш ли мен, докато гледаме звездите?...

Твоя вечна Луна,

Мина

Илюстрации: Константина Чешмеджиева