Гледам един филм в момента. Много е добър. Говори се за някаква жена, която работи в закусвалня и един тип, дето я харесва. Нищо особено, но е доста добър. Знаете ли, и аз преди харесвах един тип... Ъхъ... Сега като ме види с тая пижама би изпаднал в ужас... Загубеняк. Всъщност то направо си е цяла история, мога да ви я разкажа, и без това филма ме депресира, твърде истински е някакъв...
Седях аз в единственото сносно място в града и го чаках. Градът беше тъп и малък, мястото не дотам. Пускаха групи като KISS и Deep Purple, също и някои муцуни - Alice Cooper, Joe Cocker и прочие. Та седях си аз на бар стола и очаквах моето славно момче да пристигне, за да ми обясни нещо, което не разбирах. Не говоря за чувства или проблеми, ами за най-просто нещо от типа развален миксер. Очаквах го трепетно 20 минути, след което подпалвах моторетката леко, но градивно. Идваха разни познати, заговаряхме се и те отиваха да си гукат в някой ъгъл на помещението. Пиех си поредното кафе с уиски ( т.е. второто понеже повече пари нямах ) и се чудех защо като пълна овца седя сама и чакам този сладур. Славен беше, истина ви казвам.
След около час ми писна и станах да си ходя. Сбогувах се с барманката и платих изпитото. По стълбите надолу беше стръмно; някой кретен беше измислил да намаже тесните дървени стъпала с най-хлъзгавия лак на света. Двама се натискаха до вратата, даже не се и смутиха като минавах. Стана ми приятно, че се обичат хората, но пък адски криво задето бях сама. Наистина сама. Направо самотна. В целия шибан град нямах приятели, а само някакви мизерни познанства. Само това момче ми беше в главата.
Винаги съм изглеждала по-голяма за годините си. Това беше и причината той въобще да се занимава с мен. Червената коса доста помага, когато стане въпрос за изнизване от въпросът "Имаш ли години?" Харесваше му да ходим някъде заедно и да не ни питат за лични карти или пък да си купуваме алкохол без проблем и да висим в парка. Той говореше за някакви глупости, за бъдещето и какво щял да прави със себе си. Аз висях и го гледах с обожание. Добре де, никога не го гледах с обожание, но си го обожавах. Той не знаеше. Тъй и не разбра. Баян. Така се казва. Някакво прабългарско име. Обожавах го. Наистина го боготворях. Боготворях и недостатъците му.
Майната му на студа, мислех си и вървях в онзи следобед, предусещайки, че повече няма да има съобщения с уговорка за уиски в парка или пък за ходене до клуб Търново. Знаех я тая работа и бавно и тежко вървях в ноемврийската влага.
Така вървях и през декември. Януари. Февруари. Март. Тогава се замислих дали да не му се обадя, но не се обадих. През април отново сънувах как ме пита в парка ние какви сме и аз се изхилвам тъпо-надменно-неумишлено-обидно. Май премина така, както и юни. Юли отидох за един месец на гости у леля си и там пак мислих за грешките си. Чудех се дали и той мисли за неговите. През август беше още по-зле понеже осъзнах, че щом за почти година някой не се е поинтересувал, няма да го направи. През септември започнах да се старая да мисля за други неща. Боядисах се рижа, щото в един филм Шер си накъдри косата и взе, че преспа с Никълъс Кейдж. На 12-ти септември го видях да целува едно момиче в парка. Бях с приятелка и просто казах "Върви!" и не се обърнах.
Ставам и отивам до кухнята. Калоян ми звъни и ме пита дали иска да пием по едно кафе. Казвам "Може. По пижама съм", той отвръща: "Просто сложи едни дънки и слизай." Това и правя. Докато слагам дънките, загасям телевизора и започвам да мисля за собствения си филм. Как, по дяволите, за три години сколасах да се влюбя масивно, да се депресирам още по-масивно, да се представям на ниво и да се запозная с нови хора?! Бахти сериала... А пък най-забавното е, че сега правя същата грешка. Мълча си. Мисля, че този път не е грешка. Дните на червената и рижата коса отминаха. Калоян хвана цялата гама, но мисля, че сега нещата са доста по-различни. Осъзнавам някои неща, които съм казала и на които той е отговорил. Това с него не е любовна история, а си е чиста история.
Звъни нервно в знак на почти крайно раздразнение. Слизам, за да си премълча едно ново тригодишно "Обичам те."
Много филмарско звучи. Знам. Да го наречем театрално в метафизичен стил.
Седях аз в единственото сносно място в града и го чаках. Градът беше тъп и малък, мястото не дотам. Пускаха групи като KISS и Deep Purple, също и някои муцуни - Alice Cooper, Joe Cocker и прочие. Та седях си аз на бар стола и очаквах моето славно момче да пристигне, за да ми обясни нещо, което не разбирах. Не говоря за чувства или проблеми, ами за най-просто нещо от типа развален миксер. Очаквах го трепетно 20 минути, след което подпалвах моторетката леко, но градивно. Идваха разни познати, заговаряхме се и те отиваха да си гукат в някой ъгъл на помещението. Пиех си поредното кафе с уиски ( т.е. второто понеже повече пари нямах ) и се чудех защо като пълна овца седя сама и чакам този сладур. Славен беше, истина ви казвам.
След около час ми писна и станах да си ходя. Сбогувах се с барманката и платих изпитото. По стълбите надолу беше стръмно; някой кретен беше измислил да намаже тесните дървени стъпала с най-хлъзгавия лак на света. Двама се натискаха до вратата, даже не се и смутиха като минавах. Стана ми приятно, че се обичат хората, но пък адски криво задето бях сама. Наистина сама. Направо самотна. В целия шибан град нямах приятели, а само някакви мизерни познанства. Само това момче ми беше в главата.
Винаги съм изглеждала по-голяма за годините си. Това беше и причината той въобще да се занимава с мен. Червената коса доста помага, когато стане въпрос за изнизване от въпросът "Имаш ли години?" Харесваше му да ходим някъде заедно и да не ни питат за лични карти или пък да си купуваме алкохол без проблем и да висим в парка. Той говореше за някакви глупости, за бъдещето и какво щял да прави със себе си. Аз висях и го гледах с обожание. Добре де, никога не го гледах с обожание, но си го обожавах. Той не знаеше. Тъй и не разбра. Баян. Така се казва. Някакво прабългарско име. Обожавах го. Наистина го боготворях. Боготворях и недостатъците му.
Майната му на студа, мислех си и вървях в онзи следобед, предусещайки, че повече няма да има съобщения с уговорка за уиски в парка или пък за ходене до клуб Търново. Знаех я тая работа и бавно и тежко вървях в ноемврийската влага.
Така вървях и през декември. Януари. Февруари. Март. Тогава се замислих дали да не му се обадя, но не се обадих. През април отново сънувах как ме пита в парка ние какви сме и аз се изхилвам тъпо-надменно-неумишлено-обидно. Май премина така, както и юни. Юли отидох за един месец на гости у леля си и там пак мислих за грешките си. Чудех се дали и той мисли за неговите. През август беше още по-зле понеже осъзнах, че щом за почти година някой не се е поинтересувал, няма да го направи. През септември започнах да се старая да мисля за други неща. Боядисах се рижа, щото в един филм Шер си накъдри косата и взе, че преспа с Никълъс Кейдж. На 12-ти септември го видях да целува едно момиче в парка. Бях с приятелка и просто казах "Върви!" и не се обърнах.
Ставам и отивам до кухнята. Калоян ми звъни и ме пита дали иска да пием по едно кафе. Казвам "Може. По пижама съм", той отвръща: "Просто сложи едни дънки и слизай." Това и правя. Докато слагам дънките, загасям телевизора и започвам да мисля за собствения си филм. Как, по дяволите, за три години сколасах да се влюбя масивно, да се депресирам още по-масивно, да се представям на ниво и да се запозная с нови хора?! Бахти сериала... А пък най-забавното е, че сега правя същата грешка. Мълча си. Мисля, че този път не е грешка. Дните на червената и рижата коса отминаха. Калоян хвана цялата гама, но мисля, че сега нещата са доста по-различни. Осъзнавам някои неща, които съм казала и на които той е отговорил. Това с него не е любовна история, а си е чиста история.
Звъни нервно в знак на почти крайно раздразнение. Слизам, за да си премълча едно ново тригодишно "Обичам те."
Много филмарско звучи. Знам. Да го наречем театрално в метафизичен стил.
No comments:
Post a Comment