Мина за сладоледа и хората

   Нали знаете онова почти порочно усещане да седиш в удобно кресло от фалшива кожа в някой току-що преобзаведен бар в стил "тийн урбанистика" , да си пиеш питието или да вкусваш от италианския си сладолед с вкус на маскарпоне, изпадайки в оргазъм за пореден път? Да, това е реално. И изведнъж всичко е масивно опорочено от коментара на слабата мацка на съседната маса: "Мале, Мимо, ако знаеш колко калории има само в тва?!..."
    Пука ли му на някого, който си ближе сладоледа като в оная песен, колко калории има сладоледа?! Това направо са си два вида хора - всички, свикнали да си броят калориите и да си отдават живота на създаване на някакви изкуствени среди, и останалите, които обожават и реализират содомията, лакомията, алкохолизмът и изкуството. Мамка му, не пробутвайте на съвременната младеж, че изкуство се прави от трезви, здравомислещи хора, които работят от осем до пет! Ако си способен да се сетиш за резултата, който хранителния вибратор ( сладоледа маскарпоне в случая ) ще нанесе на удовлетворението ти от самия теб, не се хващай да мислиш, че си много арт... Хич не си... По-добре отваряй офиса и започвам да потракваш на лаптопчето. Това е. За останалите се препоръчва литий или депресивно кино. Може и малко пънк, та да оплакнат опиатите и алкохола някъде.
    Това беше краткия трактат за сладоледа и хората. Надявам се да не ми се случва да попадам повече на такива хора. Потискат ми чувството за идеален свят...