Безвремие след полунощ.

   В 01:03 на 06 декември 2015 година изпитвам силно влечение по изгубени неща. Напразно, но твърде реално. Статично наблюдавам света през немитите си прозорци и умирам да се разходя в студа и да си порева, че нямам време. Нямам време, за да преодолея всички гадости на световния ред. Нямам време, за да напиша думите, с които може би ще ме помнят. Нямам време, за да свиря на китара за приятелите си. Нямам време, за да им кажа колко държа на тях. А това е защото нямам време да се излекувам от раните на миналото. Да бе, знам - думата "рани" звучи банално. Ама не е така.

    Искам да забравя болката, която сам мозъкът ми си причинява. Но нямам време за това.

    Аз съм пишещият естет. Винаги под джанката на гарата. Винаги зад стъклото на влака. Винаги на лафката с кафе. Винаги сврян в гората до града.


     А и как точно сега искам естетично да се слея с дима на едно хубаво червено Боро... И за това нямам време. Просто не съм олучила времето си.