Пияницата

Пияницата

   Изоставените часове на септемврийските вечери. Чаена свещ. Алкохол с аромат на натрошени бонбони. Чаша след чаша.

   В погледът на пияницата се сливат всички изражения на Медузата. Всяко лице само в един поглед.

   ...

   Вазов казва : "Има велики радости, както и велики скърби, които слабата човешка природа не е в състояние да пренесе. А тя пренася всичко."

   Така ли? Наистина ли? Нима това не е една ехидна шега?! Как така човек понася всичко?! Или по-скоро може да го "пренесе" някъде... Пияницата не знае. Денем и нощем той е пиян. Той изпитва. Той опитва. Той попива. Всичко.

   Налива от течността. Тя е кристална, мудна и пророческа. Тя е днес и утре и вчера. Най-вече вчера в утре.

    Какво е алкохолизмът ли, питате? Не знае пияният. Той просто бяга от сега. Очаква утре със страх и си спомня за вчера с тъга. Ей това е да пиеш! Това е да пиеш за утре и за всички тях. 

   Искам да съм Уайлд и да кажа нещо вярно. А не мога. Пиян съм. И това така остава. 

   Свещта изгасва, аз доливам. Повръщам. Говоря за Платон и после плача. Говоря за Епикур и се смея на моето мизерно епикурейство. Смея се със пълно гърло. А после плача. Ставам. Размахвам пръст и викам. Против всеки спомен от онези дни. Не ги искам днес, но те са тук. Както тесни дънки се изпълват и разпукват по шевовете - ето така се пропуквам. Всеки ден. И чакам утре. Знам, че ще мълча. Както винаги.

   Защото пияните винаги мълчат.