Завръщане и още няколко изречения

Който е казал, че нещата се оправят сами с времето, е пълен кретен.

Няколко месеца, който завършват с остатъчни токсини от кафе, изолация и липса на какъвто и да е отговор. Всичко се върти в някакъв скапан омагьосан кръг, който не е никак лъскав, никак забавен и определено прецакан. След лутането през този кръг, отговорът е само един и той е, че човек рано или късно се завръща.

Завръщането е вече прецакан мотив, използван в каква ли не проза и поезия. След толкова изписани страници, човек някак се срамува да се приобщи към списъка на онези, които са се завърнали. Но тук най-голямо значение поставям на дестинацията, към която се завръщаме. След като можем да се завърнем към дом, семейство, любов и какви ли още не простотии, защо да не можем да се завърнем към самите нас? Да се завърнем веднъж, рязка промяна, драма, КАМЕРА! Защо да е невъзможно да се завърнем към онова, което сме били преди всички глупости, преди всички лъжи, разочарования, празни мечти... Защо да не се завърнем към онова Аз, което познавахме отдавна?! То така или иначе няма да е същото.

След всичко... можем ли да бъдем себе си, някъде посредата между промяната и началната точка? Между лъжата и истината? Между миналото и настоящето? Между онова, което сме искали, и което вече познаваме? Има ли смисъл? 

Завръщане. Завръщ...А, не!

Мразя този кръг. Дори единствения отговор носи хиляди въпроси в контекста на всеки живот.

ОЩЕ НЕЩО НЕОСОБЕНО ВАЖНО: тъй като имах достатъчно време за глупости и обмислянето на такива, скоро очаквайте поредица за забъркани, объркани неща, които ще се случват на четири гуми. 

По средата?

Станах. Още една сутрин, в която станах.

Кафеварката ми издава свирепи стенания и ме дразни. Сякаш в момента само тя може да си го позволи. Стоя до кухненския прозорец и наблюдавам масата от придвижващи се тела долу. Доскоро бях склонна да им давам всякакъв ярък живот, да мисля за техните истории, да вярвам, че там някъде се крие това, което търся.

Глупаво...

Често когато изгубим нещо, мислим, че се връщаме към страницата, в която сме сами. Сякаш има една определена страница в средата на нашата книга, която е оставена за моментите на опустошение. Двете половини на книгата очакват накъде ще тръгнем - към разумното добро решение или отново ще се опитаме да лекуваме рана, която трябва да остане точно там, по средата на книгата.

Питам се дали има универсална рецепта, чрез която да разберем колко пъти можем да понесем опустошение? Колко пъти можем да правим глупости, които водят към един и същ болезнен край, и да останем цели? Колко страници има по средата на тази книга? И въобще, питам се колко страници за правилни решения има?

"Имам нужда от време."

Грешка. Грешката, която всички допускаме. Когато става въпрос за взаимоотношения, времето не променя много. Времето е просто сладка глазура, под която се крият всички горчиви ядки от миналото ни. Трябва ни промяна, трябва ни откъсване, полет, наречете го както искате... Но защо трябва да стигнем до момент, в който искаме да изгорим страниците за правилни и грешни решения? Защо ни се иска в дълбините на най-интимните ни въпроси да приемем, че има само страници на опустошение? Дали няма лимит на щастливи страници? А има ли лимит на страниците на тъгата?

Не мога да спра да се взирам в миналото. Там търся отговорите на въпросите за Книгата. Как стана така, че всяка страница, която отгърна носи нищо. Виждам липсата на редове. Виждам как белите страници са пълни с избледнели изречения, изчерпани емоции и повторения. Поне кафето ми е така любезно да придаде онзи аромат, който никой не може да открадне и да присвои.

Наистина не разбирам защо... Но може би няма смисъл. Търсим всяко защо, за да оправдаем това, което ни се иска. Може би не всеки и не всичко заслужават да бъдат оправдавани. Може би въпросите защо трябва да останат на празните страници. Та именно това е тяхното естество - те винаги са пълни с тишина. А и... по-добре е да се изгубим между улиците, хората и звуците, които са изпълнени с усещането, че все още живеем тогава, когато защо не бе необходимо. Все някой ден ще свикнем с този ритъм на мъгливата маса, която се движи под прозореца. А може би и ние самите сме мъгливата маса, която някой друг гледа през прозореца.

Дали някога защо ще е просто още един спомен на този прозорец?

Мина Константинова

Самотните маргарити

Бате Асан излезе рано сутринта. Чух го, докато псуваше двигателя на старата Лада. Накрая античното МПС запали и той отпраши към града. Значи днес съм сам.

            Обръщам се към радиатора и се завивам през глава. Да ти имам времето, да ти имам, роптая, август месец, ебати студа!!! Не мога да заспя и зяпвам тавана. Гледам нагоре сякаш с поглед ще изчагъртам бялата вар и си мисля какво ще правя цял ден. Честно, нямам си идея... Поглеждам си телефона, 06:58. Ебати, казвам си наум. Ваканция, викаш... Бате Асан и проклетата лада...

снимка: Денис Шукеров

Прекарвам още няколко минути в подобни размисли и накрая ставам от топлото си легло, слагам си суичъра и излизам на балкона. Поглеждам към термометъра и гледам, че е 10 градуса. Още една псувня. После зяпвам билата на Родопите отсреща. Хубавото на това да живееш на ръба на света е, че рядко хората ходят там, а така и не могат да развалят подобни гледки. Желая все такова усамотение сред сутрешните изпарения на земята, сякаш усещам дъха на планината; слънцето си пробива все още неуверен път и осветява върховете на боровете, чак мога да видя как блестят, но тук, в букака, още е хладно. Много хладно. Никой не е започнал да работи, след малко ще се размърдат, сега само аз си говоря с баира. Диша за мен. Дъхът на слънчева роса и влажна пръст бавно попива през порите ми с нечовешките си десет градуса. Ако трябва и цял живот ще съм сам, само никой да не секва тоя изначален дъх на природата... После от тоя същия дъх ми настръхват кльощавите кълки и се прибирам вътре. 

- Нали знаеш, че днес ще де чуем с майка ти и баща ти? - пита баба, докато закусвам.

Кимам.

- Добре, син, аз отивам да разчистя малко къщата, да видя кокошкисе, ти стой тук, пусни си телевизора, ако искаш...

- Благодаря, бабо, нещо мога ли да ти помогна?

- Не, не, стой, син.

Баба става от масата и се разбързва към горния етаж, сигурно ще чисти стаите. Откакто съм си дошъл, нищо не ми дава да пипна, бил съм уморен. Ако знае само... По обед ще се чуем с майка и татко. Те работят в някаква ферма, в Испания. От години ми казваха да отида, но не искам. Там ми е чуждо, тъжно такова... Уж всичко ти се усмихва, топлото те приветства, а пък то... Нищо не е. Само изглежда. Знам, ходих един-два пъти… Не е за мен. А и баба ще остане самичка, ако ида. Не, не. Тук ми е добре. Чуваме се с мама и татко два пъти в седмицата… Добре ми е. Имам си баба, планината, а когато не е зает, и с бате Асан прекарвам доста време. Играем на карти, говорим си, такива работи... Той рано е овдовял, жена му уж на гурбет отишла, ама на връщане се забил автобуса в някакъв ТИР и ... Дотам. Отделя ми доста време, научи ме да карам на тая проклета, шумна лада, за момичетата той ми помага, кара ме до Пловдив, когато започвам училище, после ме взима в края на юни... Много се грижи за мен бате Асан. Има си ги странностите, но е човек на  планината. Дано поне малко от неговата грижа и аз да му давам.

Снимка: Денис Шукеров

Ставам и си измивам чинията. Сядам. Няма какво да правя. Баба шета. Мария не ми е писала от дни. Не ми се слуша музика. Не ми се гледа нищо. Не ми се чете. Не ми се прави нищо. Не мога и да спя. Обувам си обувките и мятам старото горско яке на дядо, излизам да се разходя.

Едно време наоколо сигурно социализма си е бил цял индустриален Ренесанс. Е, я Ренесанс, я не съвсем... Селото си го е имало отдавна, ама после е станало градец. Той е толкова малък, че да тръгнеш от едната табела, да се обърнеш и си стигнал до другата. Това е от онези места, които тъпият модем на миналото е обсебил за няколко десетилетия, а после, за щастие, си е тръгнал.Сега всичко е затворило врати. Обаче си е място, специално. Не знам как се е съхранила такава природа през всичките години на яростно избълване на помии от комина на фабриката в околността. Има живот тука, обичам да си идвам.

Минавам покрай едни маргаритки, слънцето сега ги гали и те розовеят. От другата страна на шосето има градини, те още спят в тъмното преди деня да разпука съвсем. Планината праща последния си леден лъх, когато минавам през нея, за по-напряко, и се съобразявам да я оставя на мира. Откъсвам няколко маргаритки, любимите на майка ми. Ще й ги покажа по скайпа, дано се зарадва. Тя ми е разказвала как като дете са идвали тук и много рано са си брали маргаритки, после си правели венци и така ходели през целия ден. Правели се на някакви феи или там нещо от приказките. Става ми криво. Чудя се дали да оставя маргаритките...

Вече слънцето се е опулило и пече силно. Аз вървя през гората и гледам да не срещам змии. Тихо е, чува се само реката и току някоя кола, ако мине. Спомням си един път, че седяхме с бате Асан, миналото лято, тук и хапвахме. Той ме учеше как да се отнасям към момичетата. По-леко му беше да сме далеч от хора като говори за жени, затова сигурно. Накрая го попитах той какво мисли за думата "родина". Все още не знам как ми дойде на акъла да сменя темата. Замислил съм се сигурно.

 

Снимка: Денис Шукеров

- Тоя па въпрос отде бе, Дани? Отде го цапна?

            Засмя се и си почеса прошарената брада.

- Ъ, в училище само тва им е в устите, по новините също. Родина, та родина... Ся наскоро и за Ботев четох, интересно ми беше... Обаче нещо не ми харесва.

- Кое? - попита ме батко Асан с напълно сериозни и търпеливи очи.

- Еми, те всички говорят за родина като за нещо, което трябва да се спасява; все едно на кака Минка котката – нали я знаеш какъв е зор? Е, така говорят всички, а пък - нищо. Кака Минка поне си я води в града като може, да я прегледа ветеринаря. По новините все ни викат, че сме поколението дето щяло да си спаси родината, а на мен като четох за Ботев не ми звучеше, че говори като за болно животно.

Погледна  бате Асан напред, сякаш мисълта му се зарея. Оставих го да си помисли, пък и аз си мислех за думите "болно животно". Гадно звучеше…

- То не е лесно, бе Дани... Всички викат, викат, бият се в гърдите, а пък после пак плюят след избори и пак бягат... Е, ся, то има и такива хора кат‘ ваще, здрави да са,  добре, че им е едната работа, че иначе и те не могат се гледат, пък и баба ти и ти, хептен... Ама туй е принуда. А на вас, тея дето ви я навират тая дума, "родина", имат избор, а пък казват, че нямат... Бедни хора, син, бедни... Майка ти и баща ти ги познавам, те си носят края, къдет‘ и да идат, и през океана да ги закараш, пак ще се сещат къде си играха тука, до дерето... А тея твоите даскаля, онея кокошки дето ги гледаш - бошлаф... Пеят ви за родината, ама не ви учат как се обича... Празна работа.

Ядосал се беше, доста. Както винаги, очите му бяха неразгадаеми, хладнокръвно устремени нанякъде. Към римските пътища гледаше и аз взех, че го питах:

- Бате...

- Кажи.

- Ти защо си остана тук?

Страх ме беше да го питам. Като знаех какво се случи с жена му. Наблюдавах как ще реагира. Нищо. Пак гледаше към пътищата и леко подсмихнат, сподели:

- Заради родината, Дани, заради нея... - гледах го неразбиращо и той сякаш усети това. – Сега си викам да бях заминал, ама… Не заминах. И ти след време ще разбереш, че някои неща ти стават мили и като се привържеш, пускане няма. Ще ми се сега… Ще ми се, но е късно вече. Сега ти се струвам странен... Ще ме разбереш някой ден. Надявам се...

   Мълчах.

- Не е че не съм могъл, можех. Ама докато да ида при жената и то... - смущава се от притрепването в гласа си и прочиства гърло. - Минало ми е вече времето. Сега съм уморен да ходя, където и да е. Искам сега да си остана при моята история, само тук имам история аз. Искам да си гледам сутрин боровете и да си спомням, че и аз имам нещо, дет‘ се вика, да ме прави човек. Клета ни е родината, син, че е пълна с такива хаймани... Клета е, че няма кой да я обича.

Поседяхме малко така. Никой нищо не каза, аз не знаех какво, а сигурно бате Асан пък достатъчно беше разстроен. Сви ми се стомаха и се ядосах за кой дявол го питах такива неща. Накрая той поде:

- Ти сега ще ми кажеш ли какво става с твоите работи?

- Кои работи?

- Ония с Марийка, твоята...

- Аааа, не, бате, срам ме е.

- Срамно няма да обичаш. Друго има срамно, хайде сега, разказвай!

 

снимка: Денис Шукеров

Спомних си този ден някак внезапно. Помня, че тогава за първи път като че ми просветна за какво наистина говорят всички като споменават "роден". Някак това прилагателно придоби реални измерения. Тогава си обясних защо толкова обичам все да се връщам към тоя край. Училището си е хубаво, ама там съм съвсем сам - едно легло, дето имам, и сгради, на които всичко в облепено с аварийни планове, наредби и чужди грамоти. Добре де, и мои има, ама малко... Не това е важно. Като си дойда тук и всичко си е мое - гората си е моя, бабата си е моя, стария юрган си е мой, интернет връзката си е кръстена на мой, измислен герой. Разхождам си се и нищо, че съм сам, къщите на хората са мои, понеже съм ги гледал толкова време. Играл съм под дървения мост, на пясъчните брегове на измършъвялата река. Съседите бяха първата публика на представленията ми. Малката градинка с цвеклото сякаш аз си я гледам, така й се радвам. Кравите на чичото с каскета - и те са си мои, защото няма друг човек, който да им е разказвал за задачи по геометрия повече от мен.

     Тъпо е да се биеш в гърдите. Не стига. Въпреки че и аз не знам какво искам. Мразя да ме питат за бъдещето. То е далеч. И е близо. Но няма значение. Точно сега мечтая винаги сънищата ми да са пълни с роса, боров аромат и реката от детството ми.

Думата "клета" ми се стори много силна, когато пак си мислих за този разговор. Не сме ли клетници на една клета майка тези дни? Е, аз имам какво да ям и имам къде и как да уча, здрав съм. Обаче се замислям за пръв път колко е мило, че има откъде да си откъсна маргаритките.

Сега вървя обратно към къщи и стискам маргаритките като най-милото нещо. От едната майка за другата. Не съм се замислял... Колко е хубаво, че една изоставена земя знае, че не е изоставена... И си дава маргаритките на един смотльо, за да ги подари на майка си... Която я няма. Странно е, ама хубаво някак... Да си сам и да не си.

Между горските шубраци сега е прохладно. Слънцето напече вече и аз вървя по тениска покрай пътя. Виждам едно куче. Горкото, куца, и ме гледа като човек. Спирам се. Гледа ме хем с надежда, хем със страх какво ще направя с него. Ушите му са странни, симпатично приведени напред. Приближавам го съвсем бавно и му говоря спокойно.

Снимка: Денис Шукеров

Поуспокоявам го и ми се вижда много симпатично. Знам, че баба ще побеснее като й го заведа вкъщи... Хич няма да й е приятно... Ако трябва бате Асан се грижи за него, той и без това искаше да има компания... Сещам се, че кучето наистина може да намери малко спокойствие я тоя кът. Не го знам откъде идва и какво е, ама... Клетничеството си го носи по козината. Време е и то да си намери място, където да сънува същите тези маргарити.

- Хайде, ела! - казвам му и като го погалвам между ушите и по муцуната с цвят на спечена кал, тръгвам бавно и то се колебае за момент. После като че решава да ме догони на куц крак и подтичва леко напред към букета ми с маргарити.

Защото началото е трудно.

   В последните дни на ваканцията си разсъждавам върху новите начала. Колкото и да избягвам темата, тя непрестанно изскача около мен: предположения на приятели за новите им съквартиранти, логистика на пренасяне на зимнина до Студентски град и неумолимото изтичане на дните, които прекарваме в съзерцаване на залеза от някое тепе.

    След няколко минути прогонвам тези мисли, Докато се усетя тази нощ отново съм седнала по турски върху леглото си и се смея на съобщенията в Messanger. Чудя се защо ли се отдръпнах толкова от близки за мен хора. Защо не излизахме по-често? Или не отидохме на кино, както се бяхме разбрали една нощ насред абитуриентските ни вълнения?

   Може би не само аз използвам този рефлекс. Въпреки че не е особено практичен. Когато се готвим за ново начало, сякаш се опитваме да отскочим от старата основа. Защо? Защото имаме нужда да се убедим, че можем да се откъснем без да пострадаме. Защото по един или друг начин разбираме, че в новото можем сами.

Място за двама?, Мина Константинова

   Спомням си ясно как преди пет години не вярвах, че ще получа и една хилядна от това, което имам днес. Всичко беше изненада. Все още съм изненадана, че печа кексове от царевично брашно, за да се уверя как всичко ще е наред без хора, които познавам едва от няколко месеца или години. Както една много добра моя приятелка ми каза наскоро, хубаво е човек да има за какво да се разплаче, когато си тръгва от едно място или етап.

     Просто всяко начало ни поставя пред изпитания, които смятаме за непреодолими. Истината е, че можем да ги преодолеем, стига да поискаме. Без значение дали цената ще е седмици печене на сладкиши или безкрайни вечери пред Skype - всичко ще е наред.

    Всяко начало е трудно, но като знаеш, че има кого/какво да си спомняш с ласкава меланхолия, това означава, че имаш всичко, което ти е нужно. Въпрос на време е за мен да се усъвършенствам в отскачането, за което предварително се извинявам на всички близки хора, които чакат търпеливо да им вдигна телефона или да видя заветното Seen. :)

Мина

Защо човекът е Човек, когато е на път?

   Лятото на 2017-та бълва едни от последните си задушни вечери, алени дини и обещания за мечти, които се превръщат в реалност. Честно казано, аз се наслаждавам на тези последни дни като малко дете, което някой аха-аха е хванал утре за ръката и е завел в училищния двор.


    Въпреки че мрънкам на всичките си приятели колко съм разочарована от лятото тази година, все пак има и положителни страни. Не съм вярвала, че ще го кажа, но някак е приятно да знаеш, че нещата вече зависят от теб доколкото е възможно. Готвя се за много нови проекти, идващи през есента, наблюдавам хората и без да пиша се опитвам да измъкна есенцията на движенията и звуците около мен, събирам идеи, планирам ги, отказвам се, пак се навивам, опитвам се да структурирам идващото и да го посрещна с отворено сърце.

    Въпреки грандиозните ми планове за това лято, което трябваше едва ли не да прекарам по палатки и автобуси, осъзнавам, че научих доста неща. Тези неща се чуват, но не се разбират, докато не дойде реалността. Не може да ти се обясни защо ще пропуснеш чудесни възможности на драго сърце, за да седиш у вас и да чакаш обаждане на важен за теб човек. Не може да ти се обясни какво е да говориш с някого, да се качиш в кола и да започнеш да нахвърляш скици на живота му за следващите десет години. Не може да ти се обясни какво е да замръзваш на Альоша половин час преди изгрев слънце, да си разбрал, че броенето до 12 приключва след около час и да си тръгнеш, защото нямаш потребност от тази фаза вече. Не може да ти се обясни какво е да се разделяш с хора, ако не си.

    Докато гледах някои постове в Instagram през последните седмици, отново се сетих за онова твърдение, че човек е човек, когато е на път. Докато човек пътува - независимо дали физически или психически, той се сблъсква с това, което го оформя. Отворения път, смърдящите тениски, раниците, в които се запитат кабели и чорапи, разговорите и НЕразговорите в крайпътните села, срещите с възрастни хора, в които още пламти искрата на младостта - всичко това е само част от нещата, които ни предразполагат да сме себе си. Пътуването е своеобразна медитация, при която осъзнаваме колко незначителни са филмите в главата ни, колко нереални са мислите ни. Пътуването е като да тичаш и да се надрусаш от кислорода, който те заобикаля. ( бтв,
проверете това - наистина се случва физиологично :Д )

   Човекът е човек, когато е на път, защото няма място за малки въпросчета и малки размисли. Когато пътуваш всичко е голямо - питаш големи въпроси и разсъждаваш в голям мащаб. Когато си себе си - без злободневните навици, клюки и простотии - съзнанието ти се отваря и е готово да приеме нови отговори. Наистина пътуването е като медитация - или го правиш наистина, или просто не се получава нещо. Пътуването  е осъзнатата цел на човека към себе си. Няма значение дали четете това и сте обиколили няколко континента, или най-далечното Ви посещение е било при бабата в другия край на селото. Пътят, по който човекът е Човек, е духовен - може да го преминем по релси, чрез книги, чрез новини или изкуство, но пътят е движещата сила, която отприщва големите въпроси.

    А колкото по-големи въпроси има, толкова по-чист и красив става пътят.

    Така че, ако сте като мен, и лятото ви е преминало в дремене и някое друго ново занимание, не мислете, че сте го пропилели. Една прочетена книга, една нова мечта или един малък въпрос по-малко - вие сте на правилния път. :)


"Пишещият естет" във Facebook

Прикачените снимки са 

правени от Мина Константинова.