Присъщо е на всяко живо същество да търси любов от околната среда. Растението в саксията ви умира без любов и грижа, ако щете. Също като едни саксийни растения в цветарница, се оглеждаме и ние за любов. Очакваме с нетърпение да разберем кой от влезлите клиенти ще се влюби в нас и ще види нещо повече от китайска пластмасова саксия и етикетче. Любовта наистина е движеща сила - сила, която ни кара да усещаме всеки залез като най-ярък и всяка сутрин като невероятно ново начало.
Дотук добре.
Рано или късно, обаче, идва въпросът в кое сме влюбени - в любовта като понятие или в човека до нас? Също като при растенията, не е лесно да се намери добър и грижовен стопанин на чувствата ни. Или сме на ръба на оцеляването от суша, или пък сме толкова преполяти, че ни иде да оставим връзката да увехне. Влюбени ли сме наистина в човека до нас или чрез него преследваме романтичната си връзка с Любовта?
Любовта не предполага учестена повторяемост. Не ме разбирайте погрешно, но... Не може да си вземате нова саксия всеки ден. Няма да ви стигне мястото, а и емоционалната ангажираност е голяма. Любовта би трябвало да е магически осъзната отдаденост и привързаност. Къде отива тази концепция, когато нон-стоп натискаме бутона Next? Прескачането на цели връзки и хора, защото знаем какво ще стане накрая на приказката, оправдано ли е?
А и защо се случва? Та ние нали това търсим - ярки усещания и отдаденост? Какво ни кара да превъртаме историята на една връзка след няколко погледа? Цинизмът, който ни залива след всяка раздяла, ни прави дебили. Поне така си мисля. Изтръпването след Любовта е безконечна мъка, атрофия на съзнанието и духа. Тъкмо когато си мислим, че сме приключили нещо, че ни е минало и че вече всичко е наред, се забъркваме в нова каша. Виновни ли сме? Не мисля. Просто циничното отношение предпазва от следващия удар. Усещаме го малко по-тъп.
По този начин в търсене на Любовта се оказва, че просто намираме по малко любов, разхвърляна в различни хора, думи и качества, в различни топоси и времеви периоди. Съзнанието ни се стреми да нападне парчетата и все нещо не излиза. Времето на всяка връзка се разминава. Търсенето на любов е твърде бързо, за да удовлетвори бавните нужди на Любовта.
До какво води цялото препускане през връзки и хора и защо да го правим? Ето защо: страх ни е. И няма нищо лошо да го кажем. Страшно е Павел да си седи в стаята, да гледа тавана и да знае, че нищо не прави, за да си намери клиент за собствената саксия. Страшно е да си помислим, че след време, когато увехнем (най-драматично казано), няма да има на кого да му е жал. Цветарката просто ще изхвърли увехналото и няма да обърне внимание на никоя уникална багра. Това е. Затова всички тичаме като домакини по празниците и се чудим откъде ще изскочи Любовта.
Съветът на Мина: отпуснете му края. Отдайте се на разкоша да търсите. Спокойно. Емоционално. Разумно. По задушния летен калдъръм на Пловдив привечер. В съседната стая на общежитията. В собствената ви стая. В супермаркета. В магазина, където серийно се разорявате. Не знаем откъде ще изскочи знака за любов, която ще се окаже Любовта. Това прави търсенето още по-предизвикателно. Не се стресирайте дали няма да познаете онова, което търсите. Иначе всичко намерено ще ви се струва най-доброто. Правилната саксия избира правилния стопанин, колкото и да не ви се вярва.
Дотук добре.
Рано или късно, обаче, идва въпросът в кое сме влюбени - в любовта като понятие или в човека до нас? Също като при растенията, не е лесно да се намери добър и грижовен стопанин на чувствата ни. Или сме на ръба на оцеляването от суша, или пък сме толкова преполяти, че ни иде да оставим връзката да увехне. Влюбени ли сме наистина в човека до нас или чрез него преследваме романтичната си връзка с Любовта?
Любовта не предполага учестена повторяемост. Не ме разбирайте погрешно, но... Не може да си вземате нова саксия всеки ден. Няма да ви стигне мястото, а и емоционалната ангажираност е голяма. Любовта би трябвало да е магически осъзната отдаденост и привързаност. Къде отива тази концепция, когато нон-стоп натискаме бутона Next? Прескачането на цели връзки и хора, защото знаем какво ще стане накрая на приказката, оправдано ли е?
А и защо се случва? Та ние нали това търсим - ярки усещания и отдаденост? Какво ни кара да превъртаме историята на една връзка след няколко погледа? Цинизмът, който ни залива след всяка раздяла, ни прави дебили. Поне така си мисля. Изтръпването след Любовта е безконечна мъка, атрофия на съзнанието и духа. Тъкмо когато си мислим, че сме приключили нещо, че ни е минало и че вече всичко е наред, се забъркваме в нова каша. Виновни ли сме? Не мисля. Просто циничното отношение предпазва от следващия удар. Усещаме го малко по-тъп.
По този начин в търсене на Любовта се оказва, че просто намираме по малко любов, разхвърляна в различни хора, думи и качества, в различни топоси и времеви периоди. Съзнанието ни се стреми да нападне парчетата и все нещо не излиза. Времето на всяка връзка се разминава. Търсенето на любов е твърде бързо, за да удовлетвори бавните нужди на Любовта.
До какво води цялото препускане през връзки и хора и защо да го правим? Ето защо: страх ни е. И няма нищо лошо да го кажем. Страшно е Павел да си седи в стаята, да гледа тавана и да знае, че нищо не прави, за да си намери клиент за собствената саксия. Страшно е да си помислим, че след време, когато увехнем (най-драматично казано), няма да има на кого да му е жал. Цветарката просто ще изхвърли увехналото и няма да обърне внимание на никоя уникална багра. Това е. Затова всички тичаме като домакини по празниците и се чудим откъде ще изскочи Любовта.
Съветът на Мина: отпуснете му края. Отдайте се на разкоша да търсите. Спокойно. Емоционално. Разумно. По задушния летен калдъръм на Пловдив привечер. В съседната стая на общежитията. В собствената ви стая. В супермаркета. В магазина, където серийно се разорявате. Не знаем откъде ще изскочи знака за любов, която ще се окаже Любовта. Това прави търсенето още по-предизвикателно. Не се стресирайте дали няма да познаете онова, което търсите. Иначе всичко намерено ще ви се струва най-доброто. Правилната саксия избира правилния стопанин, колкото и да не ви се вярва.
Мина Константинова