Любов/та/?

    Присъщо е на всяко живо същество да търси любов от околната среда. Растението в саксията ви умира без любов и грижа, ако щете. Също като едни саксийни растения в цветарница, се оглеждаме и ние за любов. Очакваме с нетърпение да разберем кой от влезлите клиенти ще се влюби в нас и ще види нещо повече от китайска пластмасова саксия и етикетче. Любовта наистина е движеща сила - сила, която ни кара да усещаме всеки залез като най-ярък и всяка сутрин като невероятно ново начало.

    Дотук добре.

    Рано или късно, обаче, идва въпросът в кое сме влюбени - в любовта като понятие или в човека до нас? Също като при растенията, не е лесно да се намери добър и грижовен стопанин на чувствата ни. Или сме на ръба на оцеляването от суша, или пък сме толкова преполяти, че ни иде да оставим връзката да увехне. Влюбени ли сме наистина в човека до нас или чрез него преследваме романтичната си връзка с Любовта?

    Любовта не предполага учестена повторяемост. Не ме разбирайте погрешно, но... Не може да си вземате нова саксия всеки ден. Няма да ви стигне мястото, а и емоционалната ангажираност е голяма. Любовта би трябвало да е магически осъзната отдаденост и привързаност. Къде отива тази концепция, когато нон-стоп натискаме бутона Next? Прескачането на цели връзки и хора, защото знаем какво ще стане накрая на приказката, оправдано ли е?



    А и защо се случва? Та ние нали това търсим - ярки усещания и отдаденост? Какво ни кара да превъртаме историята на една връзка след няколко погледа? Цинизмът, който ни залива след всяка раздяла, ни прави дебили. Поне така си мисля. Изтръпването след Любовта е безконечна мъка, атрофия на съзнанието и духа. Тъкмо когато си мислим, че сме приключили нещо, че ни е минало и че вече всичко е наред, се забъркваме в нова каша. Виновни ли сме? Не мисля. Просто циничното отношение предпазва от следващия удар. Усещаме го малко по-тъп.

    По този начин в търсене на Любовта се оказва, че просто намираме по малко любов, разхвърляна в различни хора, думи и качества, в различни топоси и времеви периоди. Съзнанието ни се стреми да нападне парчетата и все нещо не излиза. Времето на всяка връзка се разминава. Търсенето на любов е твърде бързо, за да удовлетвори бавните нужди на Любовта.

   До какво води цялото препускане през връзки и хора и защо да го правим? Ето защо: страх ни е. И няма нищо лошо да го кажем. Страшно е Павел да си седи в стаята, да гледа тавана и да знае, че нищо не прави, за да си намери клиент за собствената саксия. Страшно е да си помислим, че след време, когато увехнем (най-драматично казано), няма да има на кого да му е жал. Цветарката просто ще изхвърли увехналото и няма да обърне внимание на никоя уникална багра. Това е. Затова всички тичаме като домакини по празниците и се чудим откъде ще изскочи Любовта.






    Съветът на Мина: отпуснете му края. Отдайте се на разкоша да търсите. Спокойно. Емоционално. Разумно. По задушния летен калдъръм на Пловдив привечер. В съседната стая на общежитията. В собствената ви стая. В супермаркета. В магазина, където серийно се разорявате. Не знаем откъде ще изскочи знака за любов, която ще се окаже Любовта. Това прави търсенето още по-предизвикателно. Не се стресирайте дали няма да познаете онова, което търсите. Иначе всичко намерено ще ви се струва най-доброто. Правилната саксия избира правилния стопанин, колкото и да не ви се вярва.

Мина Константинова

Преддипломни раз-чиствания

    Всеки от нас преминава през фази на промени - било то в работно място, възраст, образование, любов и т.н В момента собственият ми опит ме пощипва тук к там, уж на шега, казва ми да търся промените. А както знаете - промяна без разчистване не може.

    В преддипломните седмици имам концентрирано поради времевия си лимит време за разсъждение. Повечето пъти наистина стигам до някакво Аз-съждение. И определено не е от раз. :) Тъй като ходът на времето ме притиска, промяната, която се налага да направя в практичен и емоционален план ми се струва още по-колосална. Забелязвам, че когато човек остава повече време сам или ангажиран с някакви зубърски дейности, започва да вижда по-ясно картинката. Наистина хората се познават по делата в един момент.

    От опита ми с хора от всякакви породи мога да заявя, че не породата попада във филтъра. Никога ме съм си мислила, че времето ще ми даде по-ясна представа за хората. Колкото и да ми се иска да ви кажа отново, че всичко е тук и всичко е сега - то това не е така. След като времето на тук и сега отмине, започвате да си спомняте как сте се усмихвали тогава. Този човек ви е карал да сте част от световното тук и сега, не само от вашето собствено. Този човек може да е приятел, леля Пенка от павилиона, старо гадже или дори някой от компанията. Да си спомните за тези хора значи да усетите тяхното отсъствие сега. Започвате да се чудите защо стана така. Какво се обърка.

    И големият въпрос с бонус точки: Кой е виновен?
   
    Отговорът е много прост, хора. Няма виновни. Освен когато има и са ясно, но това са други неща, за които не говоря сега. Единственият виновен е времето, защото то ви дава представата кое е стойностно и сега. То ви кара да видите кои хора отиват в графата mute и кои бихте чули без да кажат и дума. Започвате да чаткате, че няма значение колко добре си прекарвате с някого, ако няма смисъл. Ако няма близост между вас. А и не всяка близост е трайна.

    Та да... За такива неща си мисля в последно време и доста промени в малката ми графика стават неизбежни. Неминуемо чояек страда ит загубите, които краят на един период нанася. Какъвто и да е този период в тематично отношение. Нищо не се променя с това, че споделих с вас. Но пък... и вие може да си мислите точно това някъде в пространството. Но споко - всяка промяна завършва. Няма как. Надявам се, когато промяната завърши, Аз-съжденията ми да са плод на нещо умно. И ако може да не съм раз-карала хората, които са като ядката на кайсията. Бих се радвала да запазя тези, чиято семка е също толкова приятна, колкото и плода.