Кисна си аз в стария, добър халат и в традицията на старото (съмнително добро) русло, чета и се опитвам да стана физиолог на душата, а стомахът ми в душевна дилема напира да получи желаната доза ендорфин.

    Е, ставам, отивам до кухнята в размисъл колко малко е напреднала науката, щом всяка още само споменава за съществуването на друга, но някак я заобикаля... Слагам си млякото да се топли и се надвесват над бялата субстанция с мисълта колко отчаяно търсим изчистените вкусове.
Вадя канелата и си слагам в още празната чаша. Спирам за секунда?... Защо ни е нужно, всъщност? Изпитваме някаква задушаваща нужда да слагаме етикети и да правим едни и също неща заради руслото. Мляко или мляко с канела. Във връзка или без връзка. Научен работник или артист. Пропаднал или човек на върха. Емоционален или разумен. Семеен или разведен...

    Не ме разбирайте погрешно - обичам мляко с канела. И мляко без канела обичам. Но защо ни е цялото това избиране в рестрикциите на вече установеното? Ако не експериментираме и не сме толерантни към новите идеи, никога няма да има ново време. Никога няма да почувстваме удоволствието от някоя смесица, нова идея или каквото и да било интересно хрумване. Все по старите пътища ще вървим и в тях ще се лутаме... защото... защо?

    С въодушевление, което не бих искала никой да вижда никога от мен, слагам в чашата и малко маково семе. Идиотщина, мисля си... Е, кой пък каза? Усмихвам се и си сипвам млякото. В най-самодоволната си форма се оттеглям към свърталището на физиологията и сядам. Гледам млякото. Гледам учебника. Пак млякото. Пак учебника. Маковите семена взеха да ми приличат на планети... Явно в живота е нужно малко маково семе, за да не забравяме, че живеем за нещо, което чака да бъде засадено и отгледано.