За нея.

Провираш се, излазваш от нощта
разкъсано по булевард в
утринния час
и не знаеш нито номер,
нито праг,
душата ти бездомна е, скована
от безплътен мрак.

( и пътьом...)
Подивели са канавките, които
бликат и клокочат
в собствената си отрова, би то
да оплискат опиянена чест,
безцелно чакат я,
да я нарочат
из множеството силуети
мъждиви в дните си проклети.
ефимерни.

( а по залез...)
Реалностите, из които крачиш,
времена на чужда суета и
наложени привички,
са просто част от туй що мразиш;
зная, мразиш силно през деня,
когато губиш. Всички.

( вечер е)
Обичаш мрака и студа,
постлани от любимата, Нощта.
Там криеш часовете си наволя -
спомняш, пазиш, приютяваш,
и опитваш сам, свидетеля
без роля,
да търсиш без да я смущаваш
онуй, което давно си загубил
по булеварда утрин
в канавките клочиви
в лицето си дори
и пред света.
Честта.

( по изгрев )
И с болка призори откриваш,
че с опити си я смутил,
оставяш й Я даром,
нали единствено Нощта
обичаш...

а ти изгнанико на
дни пияни, безлични
сиви и статични,
отново, казват,
от бутилката си
пил.

Мина Константинова