Нали знаете, че по филмите винаги има един негениален загубеняк, който седи в страни и понякога дава на другите умни идеи? Е, това съм аз - оня тихия, който си отваря устата само в краен случай. Това е важно за следващите действия.
Какво стана с Михаела?
Така зададен, въпросът има няколко възможни отговора: 1) В последния ден от даскало - нищо, тя беше с приятелки и само се поздравихме. Прибрах се у нас като пълен загубеняк, седнах и ревах. Защото нищо не направих. И този път никой не ми беше виновен. 2) Последваха два месеца на кухо седене в ужасния апартамент на баща ми, където продължавах да гледах сюрреалистичната пейка. Стараех се само за пейката да мисля и да изчистя ума си от всяка друга мисъл за проклетия ми живот. Наистина си беше проклет. 3) Последваха 14 дни на финансово разорение. 4) Дойде другата учебна година. 5) Михаела и аз често пътувахме заедно. Погрижих се да й взема телефона. (ура) 6) Излизахме заедно. Чисто и просто излизахме. 7) Маниакалната ми душа си се чувстваше на място. 8) Какво стана с Михаела не знам, но с мен определено стана ... Стана едно голямо черно петно.
Нали се сещате за онези постове в Tumblr, които изобразяват състоянието на блогъра ( който очевидно вижда всичко през пушеци и подобни ) ? Е, нещо такова и на мен ми се случи. Целият скапан свят го виждам по-тъмен. Виждам всичките онези пушеци и черни фонове и филтри и ей такива подобни на халюцинации краски... И зад тях има няк'ви хора, които продължават всяка сутрин да врещят на гарата. Михаела е като по-скоро кехлибарен оттенък на цялата тази работа. Виждам нея през пушеците, показва ми неща, които не съм виждал и усещал преди ( като например удоволствието да ядете няк'ви буламачи под одеяло на тераса и да няма никаква хубава гледка, но да я обсъждате ) . Не е любов, това със сигурност. Просто е мания. Харесвам я. Манията. Използвам я, за да целувам Михаела, да съм близо до нея, да я усещам как всеки момент ще прихне от смях като й кажа нещо сериозно; маниакално се чувствам длъжен да знам неща за нея и да помня каквото ми каже, даже й да е пълна глупост. Маниакалното е простото.
Много гейско прозвуча всичкото това обяснение за чувства... Да се стегна по мъжки, знам. Честно, приятели, благодаря й за онова сюрреалистично появяване с антена на главата. Благодаря и на пейката. Даже може и на котките, които предизвикаха мълва за сексуалната ми извратеност.
Много дни по-късно. 54.
Взех назаем от бащата 5 лева, аз имах седем и отидох до магазина. Целта не беше подаръкът да е носим, а да означава нещо. Купих едни черни кецове и с черен маркер надписах върху китайската кутия панделка. Дадох ги на Михаела.
Няколко дни след деня на подаряването на китайски кецове:
06:17 Седя на гарата и чакам Михаела. Котките ги няма вече - кофти. Слушам музика ( това не се променя ). И пак си представям пейки и такива неща.
06:19 Михаела си е купила билет. Сяда до мен. Носи китайските кецове. Усмихва ми се. Всичко е различно. Освен че Таня пак яде нещо и закъснява. Освен че пак седим на прокиснатата с миризми пейка на същата гара в същия смотан град.
Но нещото, което е вечно... Вряскащите идиоти, които отново превъзбудено очакват нов празен ден. Може би трябва да има подобна валута, почти като златото са - цена нямат.
No comments:
Post a Comment