Колата вземаше поредния си протяжен завой по пътя, докато спокойно се отдалечаваше от югоизточните Родопи. В летаргията на дните след Коледа, двама емоционално претръпнали студенти, пътуваха обратно към общежитията си. Изтръпналото сърце за тях се беше превърнало в ежедневие, каращо съзнанието да остане безучастно към неизбежното битие. Сближаване и отдръпване, дом и свят, семейство и чужди. Огрян от последните лъчи на декемврийското слънце, един самолет разцепи синевата.
- Самолет... - отбеляза Константин замислено.
Шофьорът на колата чу полу-гласната констатация и взе участие:
- Какво викаш, моето момче?
- Ъ, нищо, извинете; разсеях се за малко.
- Ам, то не е лесно... И на вас акъла ви все в ученето, все за пари, за път... И ся кина ше правите по празниците в оной пусто место? Да ва не мисли човек по-добре!
- Да, по-добре - съгласи се Ал, другият студент, зареял се в мислите си за дома и значението му днес.
Както всеки студент от този край, двамата пътници бяха привикнали с мизерията и нуждата дори от най-малка помощ. Цената, която плащаха за бензин, за да се возят заедно на задната седалка в колата на някакъв мъж от града, беше нищожна спрямо наемането на кола или билет за автобус. Всеки лев беше ценен за едни самотни души, които нямаха нищо повече от ума си и съпричастността на близките си. И именно тези младежи оценяха, че не можеха да бъдат груби с този, който щадеше техните кесии, иначе казано сънят им идната вечер.
- Какво учехте, момчета, че забравих?
- Аз уча архитектура, а приятелят ми, Коцето, учи история.
- Браво, младежи! Все хубави неща... Ам ние на времето такъв достъп - забрави! Само прогимназия и после некой техникум, нещо... Ама иначе хич! Пък сега вие, младите, колко работи може да знаете и да правите...
- Е, не много, бай Асане! Какво можем? Сега само учим, после чак ще му мислим какво ще работим, как ще се издържаме.
- Ааа, мислете, син - закима бай Асан, - мислете, че то ей си идва - днес, утре и гледаш изведнъж - жена, деца и на тебе какъв ти живот? Почваш ги гледаш, да работиш кат вол, да си издържаш децата.
Константин се размърда на задната седалка:
- Ти, бай Асане, деца имаш ли?
- Имам че... Как не? Три са ми.
Ал погледна приятеля си, знаейки причината да пита всички тези въпроси. Съжалението, с което наблюдаваше гарваните до Соколовци, издаваше дълбоката му грижа, че с нищо не можеше да помогне повече на уж любопитния си приятел.
- Е, браво - продължаваше Константин, - а учат ли?
- Учат ми! Как?! То не може така! Я кат съм си не сбирал акълас в главата на време, барем децата! Дъщерята, най-голямата, работи в банка; синовете са строители и двамата, занаят си имат...
- Браво, бай Асане!
Бай Асан откара още един километър замислен, след което реши да сподели с тези случайни момчета мъката, която препатилата му и загрубяла с времето душа, не беше склонна да довери всекиму.
- Ем то браво, ама дано го оценят... Ама май нищо не оценят!
- Защо? - продължаваше да пита Константин.
- Що... Оти га бяха по-малки звъняха да кажат как са, да ги чуя да знам и аз, да знам от какво имат нужда, да дойда да ги взема... Радваха ми се по... А сега, бързат винаги. Все напред-назад, косур не им търся, ама криво ми е. Не мога собствените си деца да видя. Пък и щерката откак е заминала в София, все по-рядко звъни... Ам тя си знае. Какво ли ва занимавам и вас сега?
В тона на жилестия бай Асан младежите доловиха нотката на огорчението от надеждите. Усетиха как собствените им животи се плъзват по нишка, която е силно опъната, а после се скъсва и пада разрехавена на песъчливата земя. Под сенките на Стефановден, опелът бавно завиваше, за да остави Пампорово за туристите и онези, които бягаха от дома.
Човекът се постегна и след няколко минути мълчание попита:
- А ти, моето момче, я кажи, вашите какво са , що са...
Зареялият поглед в небето Александър бързо погледа напред, а после се окопити и се подготви за това, което за пореден път щеше да чуе. Наблюдаваше играта на голите дървета и зелените борове, по чиито клони сняг нямаше сега. Винаги един и същи разказ. 7 години.
- А, моите, бай Асане, са добри хора. Възпитани. Мили. Учени са. Знаят немски.
- Еее, ми те тогава са добре! В Германия ли?
- Ааа, не. Починали са.
Човекът с опелът се смути; момчетата усетиха притеснението му. Нищо не казваха. И той нищо не казваше. След малко се отрони едно "Съжалявам." от устата му. Коцето се извини, че го е притеснил.
Алекс за пореден път разбираше колко гениална е историята всъщност. Хората съчувстваха колкото могат, неспособни да си представят колко по-удобна е смъртта пред истината. А истината не беше красива. Кога ли всъщност истината е красива... Смъртта на родителите, в цялата си трагичност, би била доста по-търпима от напълно осъзнатата раздяла. Как би могъл човек да преглътне гордостта си някога, щом тя е един път е белязана от изоставянето не от друг, а от родителя?
- А сега, моето момче, къде живееш - подзе разпита бай Асан.
Колко жалка е хорската съпричастност понякога...
- Имам си една баба. Тя си ме обича. Е, малко не се разбираме, ама то няма как... Та тя ме гледаше.
- Ееее, пак добре, имаш си някого, моето момче! Студент си, утре - други ден ще помагаш и ти на баба си.
- Ами тя баба ми почина преди половин година.
- Сериозно ли, син?
- Сериозно, бай Асане.
В огледалцето очите на бай Асан обикаляха неспокойни из пейзажа, но не го виждаха. Скръбта като че се пропи в седалките. Фазата на отвращението не беше настъпила все още. Хората лесно се отвращават, щом не могат да помогнст очевидно.
- Съжалявам, моето момче. То пари не прави, че ти казвам, ама...
- Благодаря! Виж, ако искаш, дай сега да си починем малко, че те разсейвам така с моите работи, а пък теб те чака път.
- Добре, момчета. Къде ще ви оставям?
- Нали знаеш общежитията към Пазарджик?
- Да.
- Ей там някъде. Където ти е удобно.
- Добре.
Мълчание се възцари в колата. Тежката участ на това момче сякаш като с чук удари бай Асан. Горкото дете, помисли си той, как се оправя само? Какво ли е ужасно никого да си нямаш на тоя свят? Такива мисли се въртяха в главата на шофьора, докато излизаше от Чепеларе.
Душата на мъжа се терзаеше със силата на средностатистически крими сериал. Какво ли правеше момчето по празниците? В чия къща се прибираше? С какво се издържаше? Как се справяше? Как си плащаше образованието? С какво ядеше? Прагматизмът е неминуем в такива случаи.
Жалко, мислеше си Алекс, реката е замръзнала само от края... Трябваше да е цялата.
Константин наблюдаваше къщите по пътя. Имаше ги всякакви. Социалистическо строителство и стари къщи. Имаше и нови модернистично-глуповати постройки. Напълно извън контекста на Родопите. Тъпаци, отбеляза той. Някои хи е строил. Пълно е с истории наоколо.
Така пътуваха тримата. Трима мъже с различни истории, мисли и душевна пропускливост. В тишината на надвисналата вечер се трупаха всички неизплакани беди. Мрака се сгъстяваше около светлините по шосето. По повърхността на стъклата се трупаше конденза от всички грехове на минали, настоящи и бъдещи поколения. Нощта беше просто тъмна и откровено студена. Нямаше скрити символи и метафори. Имаше път и хора.
Опелът зави по пътя за София и зацикли в редиците на неделните пътници. Тишината в колата стана комфортна; обикновено настъпва момент, в който всички в колата са твърде наясно едни с други за излишни, малки, безмислени разговори. Е, хубаво е да настъпи този момент - нищо не може да е тъй досадно като следколеден анализ.
Бай Асан зави край един от магазините Техномаркет и спря пред езиковите гимназии извън града. Там бяха общежитията. Огледа се в мрака. Светеха само счупените лампи по пътеките към далечноте четири блока. Виждаше се и неоновия надпис "Дог при Хот". Тъпотия.
Алекс и Коцето се сбогуваха с бай Асан, който не им поиска пари.
- Пазете си ги, син, за Нова Година. Ще си вземете нещо... Спокойно.... Спокойно, спокойно.
Момчета благодариха и останаха на спирката да наблюдават как опелът и собственика му ще изчезнат в пловдивската нощ. Бай Асан се качи в колата, свали прозореца и викна:
- Ай, деца, със здраве!
- Със здраве!
Колата потегли. Момчета станаха от заледената пейка. Спогледаха се.
- Със здраве.
Коцето измрънка тези думи и тръгна към "Дог при Хот", където младежите бяха привлечени от очакваните сандвичи по лев и петдесет и подарените от момчето зад тезгяха цигари. Небето поздрави пристигналите с няколко снежинки, които щяха да облекат надеждите в бяло.
